Чувствах, че в минутата, в която опитам да се пошегувам или да коментирам нещо, той ще се промени. Ще те остави да го доближиш максимално и после става друг.
Не беше особена философия. Понякога приемлив при друг случай коментар го караше да се държи дистанцирано и хладно. Беше ужасно! Не мога да опиша колко изнервящо става това с времето. Като мъчение. Знам, че е важно да изграждаме добри отношения и доверие с хората, с които работим, но аз просто не можех да се сработя с него, нито знаех какво ще трябва да изтърпя на следващия ден.
Не бях единствената в офиса, която се чувстваше по този начин. Много от другите колеги бяха ставали свидетели на променливите му настроения през четирите години, откакто беше във фирмата, бяха работили с него като с колега преди повишението му и не вземаха избухванията му толкова присърце, както аз. Те му бяха свикнали, понякога кипваха и му отговаряха, но аз усещах, че не мога да се държа така. Бях новото момиче в продажбите, исках да се докажа, а той бегие шефът. Не можех да си представя да говоря с него, както говореха някои от колегите. Всички обаче казваха, че той става все по-зле.
Какво се случва? Луд ли е шефът й? Той й плащаше добра заплата и беше загубил часове в процеса по наемането й. Какво го караше да се държи по този начин? Какво се беше променило?
Стейси напуска след седем месеца. Тя прави няколко сделки, но според думите й преживяването е било мъчително. Дори се отказва от солидна комисиона – сметнала е, че не си заслужава страданията, които е принудена да търпи. След няколко седмици проучване на пазара Стейси си намира работа в отдел „Продажби“ в много по-голяма компания.